изостри. Иванович въплъщаваше в себе си надеждите на сръбската общност в Северно Косово, макар и призрачни, че не всичко е загубено, че все пак ще има възможност да се договорят с албанците. Сега вече всякаква надежда изчезна. След това убийство ситуацията критично се променя.
Убийството на Иванович отекна като ехо не само на Балканите, а и във всички страни, които имат свои интереси в региона.
„Вие знаете какво се случи вчера. Отекна изстрел. Един изстрел и ситуацията се измени катастрофално.” – заяви министър председателят на България, която в момента е председателстваща Съвета на ЕС. Външно-политически наблюдатели отбелязаха, че подобно убийство най-вероятно ще се използва за разчистване на политически сметки, за нажежаване атмосферата на терор и задълбочаване на междуетническите конфликти в региона.
Естествена бе реакцията на делегацията на Сърбия да прекъсне участието си в поредния кръг от преговорите с косовско-албанските власти в Брюксел заради убийството в Косовска-Митровица.
Би трябвало да се отбележи, че убийството на Иванович бе извършено в най-взривоопасния момент на политическата обстановка в региона. И Берлин и Вашингтон упражняват силен не само дипломатически натиск над Белград да се предприемат действени мерки за урегулиране отношенията на Сърбия с косовските албанци. Това би позволило Косово да стане член на ООН. От друга страна лидерите на сепаратистката Армия за освобождение на Косово /АОК/ правят всичко възможно за да отложат началото на работата на трибунала за военните престъпления на АОК, както и създаването на „Общество на сръбските общини” в Северно Косово.
Днешната ситуация в Косово, е крайно нестабилна и проблемите през последните години не само, че не бяха решени, но и се задълбочиха. Постепенно Косово започна да се превръща в един от основните доставчици на бойци за терористичните ислямски организации. Известно е, че самопровъзгласилата се република даде на радикалните ислямистки групировки в Близкия изток повече членове, отколкото други страни, съотносимо с мюсюлманското население в тях.
При това ислямистите продължават вербовката си в региона чрез джамиите (в Косово има над 800 джамии, 240 от които са построени от Саудитска Арабия след разпадането на Югославия) и с помощта на образователни програми и организации, повечето от които са финансирани от саудитското правителство. В резултат от всичко това Косово се превърна в един от основните износители на бойци за ИДИЛ, а терористите се чувстват тук почти като у дома си. Дори се появи информация, че във военната база на НАТО „Бондстийл“ са били обучавани част от изпълнителите на опита за военен преврат в Турция, а най-високопоставеният от арестуваните след преврата офицери от турската армия, генерал Адем Худити, на всичкото отгоре е роден в косовското село Речане, близо до Призрен.
Всичко това, меко казано, не прави от Косово пълноценна държава, след като нещата се решават не от политическата власт, а от терористи, наркобарони, натовски военни и представители на западните спецслужби. Излиза, че политиката на ЕС и САЩ през последните години не доведе до значителни, положителни качествени промени в региона. Не допринесе с нищо добро и за самата Европа, която, при така наложения безвизов режим за гражданите на Косово, ще бъде заплашена не само от наплива на мигранти от Близкия изток, но и от косовски екстремисти и терористи, вербувани от „Ислямска държава“.
Трябва да се признае обаче и факта, че много от решенията за Косово, които се вземат в ЕС, са продиктувани не от европейските, а от американските интереси. САЩ, за които заплахата от косовски екстремисти е нищожна, нямат нищо против да разпалват напрежението на Балканите и в Европа. Задълбочаващите се проблемите в региона рано или късно ще бъдат използвани от Вашингтон, за да засили присъствието си на Балканския полуостров, включително и военното. Всичко това ще бъде направено под предлог „борба с тероризма“ и „в името на мира“ в региона. На този фон настоящата ситуация отговаря на американските интереси, затова и в близко бъдеще никой на Запад няма да се заеме с решаването на косовския въпрос.
Кризата в бивша Югославия през 1999 година и военната интервенция срещу нея бе началото и положи основите на подобна политика. Конфронтацията на босненските мюсюлмани с хървати и сърби, а по-късно и противопоставянето между албанци и сърби в Косово, започват все по-често да се възприемат именно в контекста на „цивилизационния сблъсък”. Това обяснява и някои странни на пръв поглед прояви на американската дипломация, като създаването в Босна на хърватско-мюсюлманска федерация и отделна сръбска република, както и силовото решаване на косовския проблем. Естествено в основата на югославския конфликт безспорно на първо място лежи необузданият сръбски шовинизъм, предизвикал ответни реакции сред останалите народи от бившата федерация. Но при опита за неговото потушаването проличават взаимоизключващи се тенденции, отразяващи различни виждания за бъдещото развитие на региона на Балканите и като цяло на света. От една страна се подкрепят правата на мюсюлманските малцинства, до степен на териториално обособяване, от друга пък се потиска стремежа им към пълна независимост чрез изграждането на смесени етнокултурно и зависими от Запада държави. Защото Западът може да създаде такива държави, но няма да може да ги ръководи. В западното общество не съществува институционален ислям. Несъществува напълно интегрирана и структурно обособена ислямска държава - водач. Разбира се, процесите при разпада на бившата СФРЮ се развиваха предимно за сметка на „сръбската кауза”, като удар и против православието и Русия и човек не може да не се запита, дали крайната цел не е поставянето на „европейския Ислям” под контрол като същевременно се намали потенциалното напрежение между западнохристиянската и мюсюлманската цивилизации в ущърб на източноправославната?
В крайна сметка трябва да отбележим, че косовският проблем, както и преди, си остава един от най-актуалните за настоящите международни отношения. Той е неразривно свързан с противопоставянето между западния свят и Русия, с тероризма, с трафика на наркотици и с други глобални проблеми на съвременния свят. За жалост в Брюксел все още не разбират, че желанието редом до Сърбия да бъде създадена една откровено бандитска държава води след себе си много сериозни последици за цяла Европа. Косоварите, които от година на година стават все по-бедни, все по-често намират „утеха“ в радикалния ислям, чиято главна цел са и западните страни. Затова Европейският съюз, който под диктовката на САЩ се опитва да наложи на Сърбия, а в случая и на Русия подобни политически решения, в действителност вреди основно на себе си. Твърде вероятно е скоро Косово да сервира на европейците много неприятни изненади. Въпросът е в това – ще се замисли ли след това Европа или ще продължи упорито да се прави, че не забелязва гнойната язва в снагата си, готова да зарази целия континент.
И така да се върнем към проблемите на малцинствата, към съвременното състояние на Исляма в Югоизточна Европа, където разпадането на Югославия оголи отново разлома, разделил преди векове западното от източното християнство. Нищо чудно идеята за „цивилизационния сблъсък” да е влязла и в поредната доктрина за „новия световен ред”, доколкото нейният автор несъмнено е в състояние да влияе върху оформянето на американската външна политика. Всичко това повдига въпроса за ролята на основния носител на източното православие – Русия.
Но руснаците явно поучили се от Афганистанската и Чеченските кризи промениха коренно политиката си. Русия се отказа директно да помага на когото и да е в очакване на последващи активи. Пример за това е случващото се в Сирия. Русия, която поддържаше кюрдите в един момент промени отношението си към тях след като те се обърнаха за помощ и към САЩ. Русия много добре разбираше интереса или по скоро липсата на интерес от страна на Турция за създаването на кюрдска държава. И използва това в своя полза. В същото време руснаците подсказаха на Катар, Саудитска арабия и на други ислямски страни от региона, че имат сходни интереси и би било добре да си сътрудничат. В бившата СССР и в настоящата Русия има повече от 80 млн. мюсюлмани, така че Русия сериозно осъзна, че е не само заинтересована, но и е длъжна да бъде активна в политиката си спрямо исляма. Кризата в Сирия и заплахата за икономическите и интереси в региона я мобилизираха да възобнови и да изгражда на нова основа взаимоотношенията си с големите играчи в ислямския свят. Тя изрази готовност да подкрепи Турция и Иран в ролята им на лидери на ислямския свят, като им гарантира силовата си подкрепа. Както гарантира и подкрепа за всеки, който не е срещу нея и нейните интереси. В този случай специално е визиран Израел.
И докато досега Русия обръщаше внимание основно на православието, то сирийската криза открои новото в политиката и. Тя в момента се явява единствената страна, съчетаваща в себе си интересите и на исляма и на православието в противовес на западното християнство. Всъщност руснаците въплатиха в себе си решаването на проблема поставен от Хънтингтът в неговия „сблъсък на цивилизациите”.
Русия си е поставила задачата да обедини интересите на православието и исляма, които всъщност не са диаметрално противоположни. И стратегията на България да играе активна роля по отношение интегрирането на Западните балкани в ЕС би трябвало да се приеме, като крачка и към интегрирането и на Турция в ЕС, а защо не в последствие и на самата Русия. Интегрирането на Западните балкани с техния ислямско-православен характер би могло да бъде успешно само, ако в състава на Европа има по една сериозна сила от трите направления - католицизма, православието и исляма. В противен случай самата Европа ще се яви като един фронт противопоставящ трите цивилизации. И конфликтите ще бъдат непреодолими тъй като мултикултурализмът на Стария континент не е така развит, както този в САЩ. Именно към това противапоставяне в Европа се стремят и Великобритания и САЩ. Всъщност интегрирането на Западните балкани е пълноценно интегриране на исляма в ЕС. А пълноценното интегриране на исляма и православието в Европа означава ограничаване влиянието на САЩ и Великобритания на Стария континент. Ислямът извън Европа не би могъл да бъде провокиран и направляван от САЩ и Великобритания, ако в самата Европа има сили, които могат да му се противопоставят, каквито са Турция и Русия. Между другото кризата в Сирия и активизирането на миграционния поток към Европа показа слабостта на ЕС да решава подобни проблеми бързо и ефективно, камо ли да ги предотвратява.
Разликата между САЩ и Русия по отношение взаимодействието с исляма е коренно противоположна. Докато САЩ създадоха изкуствена ислямска държава /ИГИЛ/ на която възложиха функциите да води исляма в Близкия изток и Северна Африка, то руснаците първо показаха, че могат ефективно да се наложат над подобни структури и сами. Второто, което е по-важното, и което руснаците доказаха и на практика, че е във възможностите им и да могат да намират съюзници /от ислямските държави/ с които много ефективно да се колаборират срещу политиките на насъскване на различни структури срещу Русия.
Има още един съществен елемент в политиката на Русия по отношение на исляма. Докато Великобритания и САЩ имат за основна цел да източват петрола на тези държави и да продават там оръжията си, то Русия а в случая и Турция и Иран си дават ясна сметка, че икономическият потенциал на ислямския свят е огромен, стига този потенциал правилно се структурира и организира и му се помогне да тръгне в правилната посока. Един такъв пример са самите Турция и Иран, а в момента такива признаци показва и Саудитска арабия.
Русия вече не може да бъде излъгана и заблудена да се наема сама да решава глобални световни проблеми. Независимо, че лидерът и е силна личност, елитът на руската държава бавно и методично налага формата на управление характерна за православието. За разлика от католицизма, където папата е „наместник на бога на земята” и каквото каже той това и трябва да стане в руската политика се прокрадват нюанси в управлението, което макар и да е все още твърде централизирано, по-скоро отговаря на православната организационна структура на клира - „Патриарх с 12 апостоли”. Като решенията предварително се обсъждат, проследява се историческия генезис на определеното явление или процес и се взима общо решение. Като тенденцията е на „апостолите” /олигарсите и губернаторите/ да се предостави решаването на регоналните въпроси, а на клира /правителството като цяло / да решава глобалните въпроси на държавата, външни и вътрешни.
Има и още една особеност. С политиката си Русия се опитва да предпазва държавите да бъдат източвани, като разчита на партньорството и основно на достиженията на собствената си икономика. САЩ и Великобритания за разлика от нея са създали перфектните форми и начини за източване на чуждите национални богатства чрез войните, чрез финансовата система /ФЕД и Ситито/ и чрез масонствота /завладяването на държавите отвътре/.
В така изградената логическа схема съществува обаче един основен въпрос. Готова ли е Русия за тази си роля? САЩ и основно Великобритания са държави, които са усъвършенствали владичеството си в света от векове.
Ако тяхната система не се съхрани, докато не се създдаде нова по-ефективна, то светът ще изпадне в колапс. В края на краищата и най-лошият насила наложения ред е по-добър от най- добрата анархия. Това е изключително важно, защото все по-ясно става, че усилията на англосаксонците са насочени срещу православието. САЩ тласнаха Русия към тази своя нова идеология. Но руснаците сравнително бързо осъзнаха, че пътя на Горбачов и Елцин ще бъде път на тяхната предизвестена смърт, като държава.
Западът изчерпа своя икономически потенциал (постиженията му през ХХ век бяха обезпечени с извъникономически методи), и единственият му изход да не попадне в предстоящата криза и да удължи своето съществуване и хегемонията си това е за сметка ресурсите на Русия. Още Бжежински каза, че светът на XXI век ще бъде построен върху руините на Русия, за сметка на Русия и в ущърб на Русия.
При това положение какви са мястото и перспективите на България в новата глобална концепция? Страната ни попада в зоната на т. нар. „славянско-православна цивилизация”. Хънтингтън подчертава, че идеологическото деление в Европа е заменено днес от културно между западното християнство, от една страна, и православието и исляма – от друга, като народите на север и запад от тази линия принадлежат към общата европейска история, те са по-развити и се стремят към обща европейска икономика и утвърждаване на демокрацията, докато онези на юг и изток от въпросната линия исторически принадлежат на Османската или Руската империи, с което се оформят фронтовете. Тези страни са изостанали и е малко вероятно да развият стабилни демократични системи. В тази връзка американският учен подчертава, че „Европейската общност се изгражда върху основите на европейската култура и западното християнство”.
България обаче не е само „славянско-православна”. На територията ѝ от векове живее население, изповядващо исляма, като между двете религии не съществува антагонизъм, какъвто се правят опити да се насажда в Косово и Македония /бивша югославска република Македония/. Ето защо страната ни всъщност е контактна зона на две взаимодействащи си цивилизации, а според Хънтингтън занапред „най-важните конфликти ще възникват по границите, разделящи цивилизациите една от друга”. Така че отношението и политиканта на ЕС към Западните балкани, които всъщност се явяват „разграничителната линия между цивилизации” ще представляват всъщност лакмусът за това дали ще я има обединена Европа или не.
BIACG
По материали и от интернет
