АНГЛО-РУСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА БАЛКАНИТЕ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Англо-руските отношения на Балканите заемат особено място в политическата история на Европа в края на ХІХ в. Те представляват траен фактор в развитието на балканските държави. В този период България и т.нар. "български въпрос" представляват епицентърът на балканската политика на великите сили. Политическото развитие на България и на останалите балкански

държави е изпълнено с важни и повратни събития. Както Русия, така и Англия преследва свои собствени цели и има свои собствени мотиви в борбата на Балканите, непокриващи се с интересите на никоя друга държава. От значение за тази борба между Англия и Русия на Балканите са новото стратегическо значение на Проливите във връзка с прегрупирането на империалистическите сили и политическото влияние в балканските държави и Турция върху взаимоотношението на България със съседите й, както и политиката на Англия и Русия по отношение на Османската империя.

Англия представлявала островна държава от среден мащаб, която внасяла 80 % от хранителните продукти на своето население и същият процент суровини за промишлеността. Само този факт е вече достатъчен, за да обясни жизненото значение на външната политика в английското държавно-политическо развитие. Така Англия се намирала в постоянна зависимост от много външни фактори, които налагали условието  да бъде спазвано "равновесие на силите". Това именно бил най-устойчивият принцип в английската външна политика през целият период на съществуването на Британската колониална империя. Английското тълкуване на понятието "равновесие на силите" означавало взаимна неутрализация на военно-политическият потенциал на големите европейски държави и ограничаването до минимум възможностите на една от тях да има преобладаващо влияние в Европа. По това време господството в Европа означава и господство в целият свят.

Политиката на "равновесие на силите" е особено характерна за английската дипломация в края на ХІХ век, когато завършва дългогодишното управление на кралица Виктория, станало символ на настъплението на британският империализъм. Поведението на Англия в главните международни въпроси до голяма степен било подчинено на нейната завоевателна програма в Африка, Азия и Далечният Изток и въпреки нарастването на англо-германските противоречия старите колониални съперници на Англия - Франция и Русия, все още били третирани като главни врагове на британските интереси. В тази връзка стоял и заплетеният Източен въпрос, който винаги играел първостепенна роля в английската външна политика. Не случайно Фридрих Енгелс изтъква, че отслабването на английското влияние в Цариград би донесло в търговско и политическо отношение тежък ако ли не и смъртоносен удар върху британската мощ. Дългогодишният лидер на консервативната партия лорд Солзбъри писал, че "загубата на Цариград би било голям удар за нашата империя и би означавало гибел на партията".

Съотношението на силите в Европа не позволявало установяването на Русия в Цариград и тя се ориентирала към Проливите в стремежа си за излаз на Средиземно море. Поведението на Англия на Балканите било подчинено на нейната средиземноморска и близкоизточна политика. В своята балканска политика Англия водела последователна борба не срещу икономически господстващата на Балканите Австро-Унгария, а срещу Русия. В постоянната австро-руска борба за надмощие на Балканският полуостров до края на ХІХ век Англия винаги заставала в крайна сметка на страната на Австро-Унгария, срещу Русия. Така например подкрепяла Австро-Унгария в Сърбия, тъй като за Англия било по-добре Австро-Унгария да има влияние в Сърбия отколкото Русия, което било другата алтернатива.

През 1873 г. Русия, Австро-Унгария и Германия сключили договор известен като "Съюз на тримата императори", който санкционирал демаркационната линия между интересите на Русия и Австро-Унгария на Балканите - за Австро-Унгария Западните Балкани, за Русия - България и Проливите. По този начин в Източните Балкани основни станали противоречията между Англия и Русия, тъй като Австро-Унгария била частично задоволена от успеха си в Сърбия.

Свободното преминаване през Проливите било от изключително значение за развитието на стопанството на цяла Южна Русия, на засиленият интерес на Русия към Проливите се дължал и на нейните планове да изпраща оттук войска за Централна Азия и Далечният Изток.

Именно България, разположена в източната част на Балканският полуостров, била главният стратегически хинтерланд на Проливите. В едно писмо до Джон Симсън от 25.09.1891 г. лорд Солзбъри пише: "докато България стои спасена от руските домогвания, Англия може да се надява на положителен резултат от своята европейска и балканска политика", а още веднага след Съединението най-известният английски дипломат У.Уайт съветва Солзбъри: "Ако Англия иска да се противопостави на Русия на Балканите, то тя трябва да наеме за това българите".

Политиките на Русия и Англия на Балканите трябвало да бъдат съобразени не само с Турция, но и с другите свободни балкански държави, което съобразяване означавало умелото използване на затрудненото външнополитическо положение, в което се намирали те. А техните външнополитически цели били насочени в освобождаването на територии, които се намират под властта на Турция и Австро-Унгария. Тъй като те сами не можели да осъществят тези си цели, ставали често разменна монета в европейските взаимоотношения, съблазнявани с обещания за подкрепа в реализацията на техните национално-политически програми.

Четири години след сключването на Берлинският договор руският посланик в Цариград А.И.Нелидов писал в Петербург, че достигането на Проливите от страна на Русия е до известна степен подготвено от образуването на България и Източна Румелия.

Поради своето географско и стратегическо положение България можела да окаже влияние и на останалите балкански държави, затова едно руско влияние в България можело да означава руско влияние в целите Балкани.

Англия защитавала целостта на Османската империя само дотолкова, доколкото тази цялост била застрашена от Русия или по други причини представлявала изгода за британската политика.

Открито проявените завоевателни планове на Австро-Унгария на Балканите, стремежът й през Македония да излезе на Бяло море, както и тогавашното състояние на австро-сръбските отношения, се отразявало на отделните буржоазни политически групировки в България и често пъти България предпочитала сътрудничеството с Англия, тъй като тя не заплашвала българските земи с териториални претенции. Австрийският министър на външните работи Калноки през 1887 г. съобщил категорично в София: "България да не мисли за Македония". Въпреки, че България използвала Австро-Унгария в своята външна политика, Стамболов не веднъж казвал, че на тройният съюз не можело да се разчита, поради заинтересуваността на Австро-Унгария към Македония.

От една страна заинтересуваността на Англия и Русия каква външно-политическа ориентация ще имат Турция, България, Сърбия, Румъния, Гърция и Черна гора носела за последните реална опасност от постоянно вмешателство, натиск и комбинации за сметка на по-слабия. От друга страна, обстоятелството, че двете големи конкурентки държави за влиянието си в Проливите и Балканският полуостров, създавало известна възможност за балканските държави да се възползват в определен момент от англо-руското съперничество.

АНГЛИЯ И РУСИЯ В БЪЛГАРСКАТА КРИЗА

През 1887 г. сложната и напрегната политическа обстановка в Европа породена от тревогата от германо-френска и общоевропейска война е известна още и като "европейската криза от 1887 г.". Измежду регионалните компоненти на европейската криза на първо място стояла т.нар. "българска криза", която често измествала дори и напрегнатите германо-френски отношения. Българската криза се дължала на усложненията след Съединението, от неговото непълно санкциониране. Главни събития в българската криза са детронацията и абдикацията на Батенберг, управлението на регентството, русенските бунтове, изборът на нов български монарх и други.

Въпреки че България постигнала значителен външнополитически успех с признаването на Съединението, вътрешното положение на страната било несигурно. Съществувала опасна междупартийна враждебност, която била използвана от великите сили за целите на своята политика на Балканите и в Европа.

Дейността на английската дипломация в подкрепа на Александър Батенберг

Август - септември 1886 г.

След сключването на мирния договор между България и Сърбия през 1886 г. всички балкански държави с изключение на Черна гора били извън обсега на руско влияние.

Английската дипломация се съсредоточила в изглаждането на сръбско-българските отношения чрез посланиците си в София и Белград - Ласелс и Уитхем.

След Съединението Русия си поставила за цел да свали Батенберг от престола. И въпреки всички усилия, които Англия положила да задържи Батенберг на престола, вътрешните и външните сили, които действали срещу него взели връх на 9 август 1886 г. и той бил детрониран.

Въпреки опасенията на Англия за неблагоприятният изход, детронирането все пак ги изненадало. Английският официален печат пише за това събитие като за "катастрофа за Англия". Кралица Виктория настояла за бързи мерки за връщането на Батенберг на престола.

На 14 август Уайт заминал спешно за Виена за да се срещне с Калноки и го упрекнал, че Австро-Унгария окуражавала Русия и русофилите в България. Вероятно английското правителство предварително е обсъждало своята реакция в случай на отстраняване на Батенберг от престола. Това личи от действията на английският вицеконсул в Пловдив Х. Джонс, който се заел с организиране на контрапреврат без да е получил инструкции от Лондон. Уайт, английският представител в Букурещ също изразява готовност Англия да се обяви срещу детронаторите.

По инициатива на Стефан Стамболов и с подкрепата на Джонс в Пловдив бил организиран контрапреврат и Батенберг бил обявен отново за български княз. Англия действала бързо, за да не даде възможност на Русия да реагира, а да я постави пред свършен факт. Солзбъри и Идеслей поканили брата на княза - Луи Батенберг да се срещне с Александър и да го убеди да се върне в България. Батенберг споделил с брат си за намерението му да изпрати примирителна телеграма до императора, с която се надявал той не само да санкционира връщането му на престола в България, но също и бъдещият му стабилитет на престола. Англия не одобрила този ход и казала на Батенберг, че такава постъпка може да доведе само до ужасна катастрофа.

Бисмарк поддържал руската страна, тъй като смятал, че оставането на Батенберг в България би допринесло твърде много за английският авторитет на Балканите. Поради германо-френските отношения, Австро-Унгария също избягвала стълкновения с Русия. Така Англия останала сама срещу Русия в един район, където Русия имала естествени преимущества. Точно по това време пристигнал и отговора на телеграмата на Батенберг, в която императорът категорично изявил, че оставането на престола на Батенберг би било открито предизвикателство към престижа на руският император.

Англия не могла да направи нищо повече за оставането на Батенберг на българският престол, но през целият септември положила големи усилия за да го задържи в България колкото се може по-дълго.

Князът бил обезкуражен от външните и вътрешните противодействия и все повече мислил да абдикира. Английската дипломация го съветвала да не се поддава на руските интриги, но Англия осъзнавала, че е сама и противопоставянето й срещу трите империи би било гибелно за нея.

Повторното отстраняване на българският княз било използвано от Англия, за да бъде представен той като "национален герой" и "жертва на руския деспотизъм".

Консервативното правителство приело абдикацията за свой неуспех. Солзбъри писал на кралицата, че това е тежък удар за тях и че сега съществува опасност от русификация на българското правителство, както и от движения в Македония, които биха поставили Турция в опасност. След неуспеха си с Батенберг английското правителство обърнало още по-голямо внимание на политиката към България. Англия била улеснена от засилването на политическото влияние на прозападната прослойка сред българската буржоазия както и от продължението на недалновидната политика на царското правителство в България. Така България попаднала в английска и австрийска орбита, което я превърнало в най-уязвимият пункт на руската военна политика.

 Великите сили и регентството - Септември 1886 - Август 1887 

С принудителното оттегляне на Батенберг започнал нов етап от "българската криза", което засилило борбата между отделните буржоазни партии. Въпреки че проанглийският княз бил отстранен, на власт останало съставеното от него антируско регентство.

През периода септември 1886 - август 1887 българският въпрос се свеждал до избора на нов княз. Русия, Англия и Австро-Унгария се стремели да представят свои кандидатури. На 28 август 1886 Батенберг се среща с брат си в Ленберг и му казва, че дори и да не се върне в България, той тепърва има намерение да играе важна роля в решаването на Източният въпрос.

Английското правителство не само подбуждало регентството за връщането на Батенберг, но и правило нови постъпки във Виена, Берлин, Рим и Букурещ за да получи подкрепа. Инициатор на кампанията е кралица Виктория. На 8 декември тя се среща с княза и обсъжда с него възможността той да се върне на престола. Уайт съобщава, че "вероятността да бъде преизбран Батенберг алармира руснаците". През януари 1887 г. П. Шувалов заминал спешно за Берлин, за да иска съдействие от императора за предотвратяване връщането на княза в България. Преди това, още през септември 1886 г., руското правителство изпраща генерал Каулбарс в България със специална мисия, чиито цели били:

  • 1) Да обяви и санкционира незаконността на българското правителство и регентство.
  • 2) Да предотврати съденето на офицерите участвали в детронацията на Батенберг.
  • 3) Да се предотврати избирането на Батенберг.
  • 4) Да отложи изборите за Народно Събрание

Генералът, обаче, още повече влошил руско-българските отношения.

Ласелс ежедневно съветвал Стефан Стамболов, Гр. Начович и В. Радославов да не отлагат изборите и да се държат твърдо срещу генерала. Руските правителствени среди започнали да обмислят перспективата за "окупация на България". Каулбарс поискал руският флот да завземе Варна, но това предложение било отхвърлено, а във Варна били изпратени само 2 монитора.

Всъщност императорът на Русия нямал сериозни намерения за окупация на България. Той повдига въпроса за да окаже давление върху Австро-Унгария и Германия и да ги накара да се присъединят на страната на Русия относно българският въпрос. Ефектът, обаче, не се постига,         защото Австро-Унгария в случая била солидарна с Англия, тъй като не желаела да види отново руски войски на Балканите.

През ноември Русия и България скъсали дипломатическите си отношения. Уайт съветвал Греков да потърси подкрепа и от Австро-Унгария, "тъй като и тя е заинтересована в случая". Но макар и сериозно разтревожена от руската активност в България, Австро-Унгария не предприела нищо. Калноки заявил на Пажет, че "малките руски кораби, които са изпратени за Варна и Бургас са предназначени за защита на руският консул" и това не било "началната стъпка на руска окупация в България". Калноки се надявал на "компромис между Каулбарс и българското правителство".

За разлика от реакцията в Австро-Унгария, руската морска акция сериозно алармирала английските правителствени кръгове. Солзбъри уведомил Портата, че "морските сили на Англия и Италия ще изпълнят своите задължения в Черно море в случай на опасност от страна на Русия".

Българският опозиционен печат с проруска ориентация с раздразнение писал, че "безсрамните англичани пак не престават да насъскват българските русофоби-управници против нашата освободителка и покровителка".

Английската преса пък шумяла, че руската окупация на България е "предстояща", за да предизвика желаната реакция у правителствата във Виена и Берлин.

Бисмарк не желаел стълкновения между Русия и Австро-Унгария и затова се въздържал да съдейства на английските планове. Дипломацията на Бисмарк работела както за англо-австрийско сътрудничество, така и за англо-руски конфликт. За това и Солзбъри и Идеслей обяснявали на кралицата: "Слабостта на нашата политика се състои в това, че никоя от великите сили няма да ни подкрепи".

Чърчил казвал, че Англия трябва да обърне по-голямо внимание на Индия и Египет, отколкото на противопоставянето на Русия на Балканите. Опозицията на Чърчил не била проруска. С тази си теза Чърчил само искал за насочи Австро-Унгария и Германия срещу Русия в този район.

Англия подкрепяла регентството в България, докато Русия издала меморандум за неговото отхвърляне. Русия обявила кандидатурата на княз Мингрели. Успехът на тази кандидатура би означавал крах на десетгодишната английска борба за изтласкването на руско влияние в България. Един руски офицер като български княз означавало установяване на руска сила и в останалата част на полуострова. В следствие от тази кандидатура, Уайт ежедневно предупреждавал Портата за абсолютната непримиримост на Англия към княз Мингрели. В края на декември 1886 г. Портата съобщила, че не приема кандидатурата на Мингрели главно поради опозицията на Англия и постъпките на Уайт в Цариград.

В реч на 7 ноември 1886 г. Солзбъри уверил, че Англия още защитава България и изразил недоволство от пасивната позиция на Австро-Унгария, като също добавял, че "в случай, че британските интереси в България бъдат засегнати, Англия ще ги защитава сама". Но Англия била склонна за единодействие с Австро-Унгария само дотолкова, доколкото то можело да помогне на борбата й срещу Русия.

Регентството в България проявявало стремеж да бъде относително самостоятелно в ориентацията си, затова и изпратило български делегации в западноевропейските столици - Виена, Берлин, Лондон, Париж и Рим. Сред делегатите били опитните дипломати К. Стоилов, Д. Греков и К. Калчев, които търсели подкрепа и одобрение на политиката в България.

Австро-Унгария издигнала кандидатурата на Фердинанд Сакс Кобургготски, която още в началото се посрещнала много сериозно в Европа.

На пребиваващата в Лондон делегация бил устроен демонстративно бляскав прием, който следвало да я увери, че само Англия защитавала българската кауза. Солзбъри им казал, че най-голямата отстъпка, която могат да направят на Русия е да не преизбират Батенберг, но това само в краен случай. Ласелс уверявал Стоилов, че декларацията на Русия против връщането на Батенберг е само една дипломатическа стъпка, "която няма да бъде последвана от никакви други действия".Солзбъри поздравил българите за твърдата им съпротива срещу чуждото господство, а Идеслей уверявал делегацията, че "Англия гледа със симпатия на борбата на българският народ за независимост", но когато от българска страна било поставено искане за заем, Солзбъри по принцип го приел, но заявил, че "това зависи от отношението между Англия и регентството". В тази връзка Солзбъри изразил недоволство от българската делегация във Виена, а Идеслей казал, "че една открита подкрепа на Англия би донесла повече вреда, отколкото полза".

Въпреки молбата на Сечени до Стоилов да се запази в пълна тайна кандидатурата на Кобурга, тя незабавно станала достояние на английското правителство. На английските представители в София, Виена, Берлин, Рим и Париж било наредено да се произнесат отрицателно относно тази кандидатура.

Тричленната българска делегация била приета в Париж в края на януари 1887 г., но тя не намерила подкрепа там. Новоназначеният министър на външните работи Флуранс заявил, че България е задължена за своето съществуване на Русия и поради това регентството трябва да даде удовлетворение на своята освободителка.

В края на януари делегацията пристигнала в Цариград. Там се водели продължителни преговори и дискусии по българският въпрос. По внушение на Нелидов Драган Цанков поставил въпроса за назначаването на трети регент. Предложени били няколко души: П. Каравелов, Ил. Цанов, Т. Бурмов и М. Балабанов. От австрийска и германска страна било изразено съгласие с предложението, но английските дипломатически представители го отхвърлили. Солзбъри убеждавал султана: "Въпреки че руска окупация на България е малко вероятна, Негово величество в никакъв случай не трябва да изоставя сега българите."

В средата на февруари на мястото на отзованият турски представител Габдан в София бил изпратен Риза бей.

Руското правителство поставило искане за назначаването на един руски генерал за военен министър в България. Но това искане, както и планът Нелидов за временен регент, одобрен от Русия, пропаднали. През май 1887 г. Русия настоявала за назначаването на Драган Цанков за министър председател, като функциите на регентството бъдат поети от генерал-губернатор. През пролетта на същата година група проруски настроени офицери, които били убедени, че премахването на тогавашното правителство е единствената спасителна възможност за България, организирали в Русе и Силистра въоръжен антисъпротивителен бунт със силите на местните гарнизони. Бунтът не успял и ръководителите офицери били набързо осъдени и екзекутирани. Резките мерки на правителството възбудили недоволство в страната. Два дни след последвалата екзекуция О'Конър изразил "задоволството на Англия от възстановяването на реда". Солзбъри от своя страна казал на австрийският посланик в Лондон, че "няма сведения за жестокости, извършени от регентството". В писмо до Кямил паша Драган Цанков пишел, "че събитията в Русе и Силистра показали несигурността на сегашното правителство". Уайт изразил несъгласие с писмото и в крайна сметка Портата одобрила правителствените мерки. Бунтовете в Русе, Силистра, Бургас и други градове в страната застрашили властта на регентството. Бързият избор на княз ставал необходим и неизбежен.

Въпроса за заема направил особено впечатление на Портата, където се съставило мнение, че Англия е поела изцяло под своя закрила българското правителство.

Вестник Чирол уверявал, че въпреки временните усложнения "Англия е в състояние да върне Батенберг в България". Английското правителство искало да отклони България от решение за незабавен избор на княз и поради това се стараело да вдъхне увереност у регентството.

Сега Австрия била тази, която искала изборът да се осъществи във възможно най-кратък срок. Английският посланик Пажет убеждавал Н. Странски, че "поведението на Австрия се определя от Берлин и затова нейната политика в България е неопределена и подозрителна". Тъй като по това време германките представители в България подкрепяли Русия, Пажет посочил, че "поведението на германският агент в София е барометър за политиката на Австрия в България".

Към съображенията на Форин офис за избора на български княз се намесил още един фактор - англо-турските преговори за Египет и започналите на 15 април англо-руски преговори за Афганистан. Активната и успешна опозиция на Нелидов довела до провала на мисията на Дърмонд Уолф за продължаването на престоя на английските войски в Египет. Русия оказала подкрепа на Франция в Египет в отговор на антируската политика на Англия на Балканите.

На 12 април О'Конър запитал регентите съгласни ли са да приемат тайното предложение на Солзбъри да бъде избран за български княз вторият син на шведският крал, принц Оскар Чарлз Август. О'Конър предал намека на Солзбъри, че "не е невъзможно признаването на този избор от страна на Русия". Но Стамболов разбрал, че Англия отново отказва да гарантира санкционирането на този избор от Портата, затова регентството обявило "условията на шведският княз неприемливи". Освен това великият везир казал на Начович, че "Портата не може да се ангажира с този избор преди да се сключи англо-турска конвенция за Египет".

Англия преследвала двойна цел - на първо време да отслаби руската опозиция по засягащите Лондон въпроси и на второ - да попречи на избора на Кобурга, с което да задълбочи австро-руските противоречия. Пред кандидатурата на Фердинанд Англия предпочела шведски принц, който бил в роднински връзки с английския двор, а баща му се намирал изцяло под английско влияние. Предложението за избор на принц Густав било замислено като примирителен жест към Русия, за да притъпи нейната съпротива в Египет, но в същото време това било добре скроен план за осуетяването на избора на Кобурга и поставянето на българският престол един втори Батенберг. Но Англия все пак не изоставила намерението си да върне Батенберг.

През март 1887 г. Англия, Австро-Унгария и Италия сключили Средиземноморско съглашение, насочено срещу Русия и Франция. Трите държави се задължили да си сътрудничат в поддържането на статуквото по бреговете на Средиземно, Черно, Егейско и Адреатическо море. Съглашението било сключено под прякото внушение на Бисмарк, който се опитвал да създаде антируска и антифренска коалиция без участието на Германия. В следствие на това Солзбъри недалновидно се надявал да получи по въпроса за връщането на Батенберг в България подкрепата на Германия.

Частният секретар на Батенберг Менгес се среща със Стоилов в края на март и му връчва един дълъг меморандум от бившият княз до българското правителство, в който се споменава, че Англия е готова да защити с флота си България, в случай че преизбирането на Батенберг предизвика руска окупация. Батенберг поставил искане за предварително пълно признаване на Съединението и обявяването на България за независима като уверявал, че за осъществяването на това получил съгласието на Лондон и Виена. Но английското правителство явно не би участвало в такова предизвикателство, понеже то засягало не само Русия, но и Портата. Въпреки това Уайт предал задоволството си от водените проговори с Батенберг.

Българското правителство съобщило,че би се наело с тази величава програма само ако се получи личното одобрение на лорд Солзбъри. От Лондон отказали да дадат такова уверение, а английското правителство започнало да изоставя идеята за връщането на Батенберг. Английският печат, обаче, не спирал да твърди, че "Батенберг е единственото подходящо лице за трона" и неговото връщане е "единственият ясен и мирен път за решението на въпроса".

Уайт изразил голямо недоволство за тайните срещи на Стоилов и Кобурга, но регентството бързало да го успокои, че по въпроса за избора на княз то "ще върви заедно с Турция и Англия".

На 8 юли 1887 г. Начович писал до Вълкович, че "Англия иска във всеки случай да върне в България княз Александър, но за да постигне това тя не приема никакви жертви, дори и един заем, от който толкова много се нуждаем". За това регентството окончателно изоставило плана за преизбирането на Батенберг.

Кандидатите за българският престол и дипломатическите комбинации около тях били толкова много, че в различните комбинации били включени и румънският крал, и черногорският княз, и дори победеният крал Милан. От общи принципи за недопускане на обединението на балканския и южнославянския елемент, Австро-Унгария се противопоставяла на тези възможности, а Турция поискала официална гаранция от силите, "че на българският престол няма да бъде назначен представител на балканските династии".

Всяка сила търсела в разрешението на въпроса за монарсите в балканските страни едно трайно средство за политическа конфронтация срещу своите постоянни или временни съперници.

На 27 май Начович телеграфирал на Вълкович: "Щом е невъзможно да се избере Александър Батенберг, не остава друг освен Кобурга."

Въпреки че Англия не успяла да осъществи крайната си цел - връщането на Батенберг, тя успяла да осуети решаването на българският въпрос в полза на Русия, без това да се отрази на англо-руската борба в другите райони на света. С резервираното си становище в избора на Фердинанд Англия успяла да активира Австро-Унгария и Германия на Балканите, което до голяма степен допринесло за окончателното разпадане на съюза на тримата императори - дългогодишна задача на английската европейска политика.

Позицията на Англия спрямо избора на Фердинанд

С избирането на Фердинанд българският въпрос навлязъл в нова фаза, тъй като Портата отказала да признае избора и поради това юридически той представлявал нарушение на Берлинския договор.

Англия посрещнала решението за Фердинанд с открита неприязън. Кралицата настоявала пред Солзбъри, че е "важно да се знае, че аз и моето семейство нямаме нищо общо с абсурдната претенция на този мой братовчед". Изявлението на Форин офис било категорично: "Английското правителство не смята, че изборът на Фердинанд ще доведе до разрешение на българският въпрос. Той може само да провокира една опасна дискусия."

Органът на сръбските радикали писал: "Дори и Англия, която се различава диаметрално от Русия по българският въпрос, не одобрява идването на Фердинанд."

В отговора си предаден чрез О'Конър на българското правителство в края на юни 1887 г., Батенберг посочвал, че "при сегашното положение на нещата", той не можел да поеме управлението на страната, което означавало, че отказът на Батенберг от престола "не е завинаги".

Английският посланик във Виена Пажет тайно уведомил Солзбъри, че "Калноки е много разположен да подкрепи кандидатурата на Фердинанд".

На 19 юли Фердинанд  уведомил К.Стоилов, че не смята съгласието на Русия предварително условие за неговото идване в България.

Особено важно за британските консерватори било, че Фердинанд още с идването си се сближил с политически дейци от типа на Стефан Стамболов и Константин Стоилов, чиито убеждения се ползвали с растящо доверие и симпатии на правителствените кръгове в Лондон. Английският печат изявявал задоволство от целият състав на новото българско правителство и особено от факта, че Стамболов бил назначен за министър- председател.

От края на август 1887 г. в английската преса се прокрадвали нотки надежда, че Фердинанд "ще продължи работата на своя предшественик".

От Петербург имало настояване за изпращането на генерал Ернорт, заедно с новият представител на Портата - Артин ефенди, за временни комисари в България. Английският вестник "Стандарт" заплашвал, че "пристигането на генерал Ернорт в България ще бъде посрещнато със сила". Форин офис съобщил до английските представители в Европа, че "Англия решително отхвърля идеята за назначаването на който и да руски гражданин за регент".

В Цариград вестник "Левант хералд", който се намирал под  влиянието на английският посланик, внушавал, че "подкрепата на диктатурата на Ернорт или на който и да е друг руски представител е неблагоразумие и опасна постъпка от страна на Турция".

Тъй като турското правителство проявило известна колебливост по разглежданият въпрос, в Лондон все повече се убеждавали, че с отрицателното си отношение към Фердинанд Англия върши услуга на руската политика в Българя и косвено засилва руския авторитет пред султана.

Австро-Унгария се страхувала да поеме сама изцяло риска за една открита подкрепа на Кобурга и затова търсела съдействието на Англия и Италия. Водените през октомври 1887 г. преговори за т.нар. Второ средиземноморско съглашение имали положително значение за укрепването на положението на Фердинанд.

За сега английското правителство изчаквало развитието на нещата и се стараело да си остави отворена врата, в случай че работите с Фердинанд заемат нежелателна или опасна за Англия насока.

От Берлин и от Виена съобщили, че Бисмарк все по неохотно и неопределено изразявал своята подкрепа на Русия в България, а английският печат тенденциозно раздухвал, че "Русия останала с подкрепата само на Франция". Причината за това е, че Бисмарк не успял да спечели руския неутралитет в случай на война с Франция в замяна на обещаната германска подкрепа в България. А през втората половина на 1887 г. германо-руските отношения се влошили още повече.

Италианското правителство открито поискало признаването на Фердинанд. Италианският посланик в Цариград Бланк уверил Вълкович, че Италия е напълно единодушна с всички английски нареждания по българския въпрос. Заради сигурността си в Северна Африка и Средиземноморието италианското правителство било пряко зависимо от Англия и затова усърдно й сътрудничело на Балканите.

Двусмислената формулировка на Солзбъри, че идването на Фердинанд в България е нарушение на Берлинския договор, но неговият избор е законен, давала широка възможност на Англия да реагира при всеки случай различно, в зависимост от своите собствени интереси и намерения. Английската дипломация преодоляла своята първоначална резервираност към избора на Фердинанд за български княз и вече готвела нови варианти на неизменната си офанзива срещу Русия. Англия целяла да въвлече и Германия в подкрепа на Фердинанд и частично да осъществи една от най-съществените цели на политиката си - изостряне на отношенията между Берлин и Петербург.

На пръв поглед Съединението открива пътя за спокойно и съзидателно развитие, но именно бурните събития при утвърждаването му рязко разклащат позициите на княз Александър І. Той е подложен както на вътрешен натиск от страна на българските русофили, така и от външен натиск от Русия. Това предизвиква неговото детрониране. Причинете Англия да настоява за оставането на Батенберг на престола, а по-късно и за неговото връщане се дължат изцяло на английските интереси в този район. Англия води антируска политика на Балканите, както и на много други места по света. Тя винаги се противопоставя на всяка една руска политика на Балканите. Това не изключва и позицията на Батенберг. Още повече, че чрез Батенберг и неговата политика България изпада в лоши дипломатически отношения с Русия. Това само по себе си означава не само слабо руско влияние в България, но и на целите Балкани. Това е главната причина Англия в продължение на години да настоява за оставането и връщането на Батенберг на престола.

Настъпилото безкняжие в България, лошите дипломатически отношения с Русия, натискът от Англия за бърз избор на княз, вътрешнопартийната борба на русофили и русофоби са предпоставките за Българската криза. Решението на кризата би се осъществило най-лесно и бърза с избор на нов княз. Но България все още зависи от одобрението на Османската империя в избора си на княз. А Османската империя се намира в сложно външнополитическо положение спрямо Англия и Русия както на Балканите, заради Проливите, така и в други части на света, заради колониалните войни.

Борбата между Англия и Русия на Балканите е от огромно значение за тях, а и за техните съюзници. Често борбата в други точки на света, те компенсират с борбата си на Балканите или обратното. Натискът от великите сили върху България превръща младата държава в една пионка на англо-руската дипломация. Това още повече затруднява решението на кризата. Въпреки този натиск България се стреми да действа самостоятелно и управлява кризата в рамките на институциите си. Влиянието на великите сили обаче е неизбежно. Това, което България може да направи срещу влиянието е да се възползва от борбите на Англия и Русия максимално като извлече ползи за себе си.

България, или българските русофоби, са единодушни с Англия, че Батенберг би бил най-подходящият княз. Но връщането на Батенберг като за начала зависи от него. Той самият абдикира след като руският император не желае неговото присъствие в България, а по-късно заявява, че ще се върне при условие, че България декларира своята независимост и след признаване на Съединението.

Англия често пъти оставала сама в борбата си срещу Русия, а и изборът за княз все пак зависил директно от Османската империя. Така че Англия не можела да гарантира нейното одобрение. За да не бъде сама в борбата си на Балканите, Англия често търсила подкрепа в лице на Австро-Унгария. Австро-Унгария, която имала най-добри икономически позиции в региона също водела борба с Русия, но тя имала добри отношения с Германия и била доста предпазлива когато се намесвала в англо-руските отношения. Въпреки, че Англия нямала съюзници, тя настоявала за връщането на Батенберг, но в същото време не можела да даде пряка подкрепа на България, за да не се озове срещу всички велики сили и да се изложи на сигурна гибел. Това била и причината Англия да не даде заем на България, въпреки предварителните обещания.

   Всички тези фактори накарали както България, така и Англия да забравят за Батенберг, въпреки че Англия продължила да настоява за неговото връщане за да бави изборът. България обаче не искала да се бави изборът, защото това само можело да задълбочи кризата. Така единственият подходящ кандидат, чиято кандидатура е посрещната доста сериозно от Европа, а и самият той бил готов да дойде в България независимо от мнението на великите сили, бил Фердинант Сакс Кобургготски и регентството се спряло именно на него. С изборът на Фердинанд, макар и привидно недоволните англичани и все още без одобрението на султана, приключва и най-бурният период от Българската криза.

Вече с княз начело на България управлението на кризата бива по-лесно и възможностите за влияние от страна на великите сили намаляват, защото с течение на времето все повече и повече в дипломатическите среди се утвърждава мнението, че присъствието на Фердинанд на българският престол си е чисто вътрешна работа.

По материали от интернет

 

В случай, че имате мнения, предложения и идеи по темите

*

Можем заедно да обсъдим вашите виждания и да включим тезата ви в обсъждания материал.

 

Мнения...

Изпратете ни е-мейл на: biacg@biacg.com 

Предложения...

Изпратете ни е-мейл на: biacg@biacg.com

 

Идеи...

Изпратете ни е-мейл на biacg@biacg.com