ИСЛЯМЪТ И „АРАБСКАТА ПРОЛЕТ” – ЗАКЪСНЯЛАТА ПРОМЯНА

Процесите свързани със стартиралата през 2010 година арабска пролет в страните от Близкия изток и Северна Африка, бяха основно свързани  със свалянето от власт на дългогодишни лидери-диктатори в региона,

като Муамар Кадафи, Садам Хюсейн и Хосни Мубарак и ликвидиранено на досегашната държавност в тази част на света. Задълбочаването на гражданската война в Сирия стартирала през март 2011 година и започнала с „негодуванието на сирийския народ” срещу президента Башар Асад, показа по категоричен начин, че всички тези действия се развиват по предварително подготвен сценарий.

Началото на този сценарий и на процесите стартирали с него могат да се открят още в събитията от  9/11 през 2001 година с атаката срещу кулите близнаци в Ню Йорк за която тогава бяха обвинени Осама Бин Ладен и Ал Кайда. Логиката бе, че САЩ и Великобритания, като държави с перфектна, гледаща далеко напред стратегия, започнаха да подготвят света за времето, когато петролът ще започне да намалява или ще бъде изтласкан  от друг масов енергоносител. На САЩ не им трябваха държави с лидери, които можеха да имат претенции към запада и с които трябваше да се съобразяват. На САЩ им трябваше нова единна структура, която да е лесно управляема и да остане зависима, както във времето през което петролът бе изкупуван от тях и плащан с  петро долари, които след това отново се връщаха в САЩ срещу техни стоки, основно оръжие. На тези страни не се позволяваше да инвестират ефективно в реална икономика, която би им помогнала да намерят своето място в световния търговски стокообмен след края на нефтената ера.

Друга важна причина бе, че силни мюсюлмански държави при един икономически колапс при липсата на петрол, при голяма флуктуация на цените му, или при намаляване необходимостта от него биха били непредвидима опасност, заради социалното напрежение, което би възникнало в тях, както за интересите на запада в тези региони, така и чрез миграцията на населението им към западните държави. Така, че една от основните причини за арабската пролет бе да останат в зависимост страните притежателки на петрол и да не им се даде възможност да инвестират приходите от продажбата на нефт и газ в реална икономика, която да съхрани стандарта им, тогава когато петролът няма да играе такава важна роля. Друга цел на случващото се бе възможността, докато все още петролът е основен фактор в икономическото развитие да се влияе върху цената му, като това е особено необходимо  за да се пресира Русия, която се оказа, че завидно бързо съумя да си стъпи на краката и да се наложи като световен политически фактор, както и като доставчик на петрол и газ.

Разрушената държавност в редица страни от региона бе планирано да бъде заменена от  т.н. „ислямска държава” /ИД/, която да обедини под диктата си цялото мюсюлманско население в Близкия изток и Северна Африка с възстановяването на ислямския халифат в региона. Сценаристите на този сюжет обаче направиха един сериозен пропуск. Те смятаха да наложат новото управление главно чрез силата и  военното присъствие, като пропуснаха факта, че ислямът не е еднородна религия. Разчитайки основно на сунитите ислямисти те не предвидиха, че действията им ще срещнат неминуем отпор в случая подкрепен и от Русия от другата макар и по-малобройна шиитска част на исляма. Главно със съдействието на Саудитска Арабия, САЩ и Великобритания създадоха ИД – основно сунитска, терористична, джихадистка групировка, действаща в Сирия, Ирак и Либия. ИД успя да завземе и да контролира обширни райони, обхващащи територии в Североизточна Сирия, Западен и Северен Ирак, части от Либия, Афганистан и Североизточна Нигерия. Ислямска държава претендира върху целите територии на четирите страни, както и върху тези на Палестина, Ливан, Израел, Йордания, Кипър и части от Турция (Хатай). От мюсюлманите по цял свят се изисква да се присъединят към нея и да декларират вярност към водачите ѝ. САЩ пропуснаха обаче и факта, че Русия има опита от проблемите и с двете Чеченски войни,  които Владимир Путин приключи успешно за страната си и от които войни руснаците си направиха сериозни изводи.   

Накратко за мюсюлманите и тяхната религия.

Разделението сред мюсюлманите настъпва след смъртта на пророка Мохамед през 632 година. Той не посочил свой наследник, който да води мюсюлманската общност. Започнали спорове за това кой да застане начело на младата и бързо разрастваща се религия. Част от мюсюлманите смятали, че с консенсус трябва да изберат нов водач. Други вярвали, че само наследници на пророка могат да бъдат халифи.

Така властта преминала в ръцете на Абу Бакр – близък сподвижник на пророка, но не и негов кръвен роднина. Други обаче смятали, че начело трябва да застане братовчедът на пророка и негов зет Али. Той все пак станал халиф, след като двама наследници на Абу Бакр били убити. По-късно обаче Али също бил посечен в Куфа, на територията на днешен Ирак. Синовете на Али - Хасан и Хюсеин претендирали те да наследят титлата, но Хюсеин и голям брой негови роднини били избити в Кербала през 680 година. Отново от привърженици на другия лагер.

Мъченичеството на Хюсеин се превръща в централно събитие за тези, които вярвали в правото на Али да наследи Пророка. Така последователите им започнали да се наричат шиити (от Шиат Али – последователи на Али). И до днес всяка година шиитите отбелязват гибелта на Хюсеин по време на своя празник Ашура, на който почитат паметта му.

Сунитите от своя страна приемат първите трима халифи /Абу Бакр и двамата след него/ преди Али за легитимни и правоверни, т.е. следвали са традицията на пророка. Сунитските владетели предприемат завоевания, които разширяват халифата до Северна Африка и Европа. Последният халифат изчезва с разпадането на Османската империя след Първата световна война.

Сунитската и шиитската секти в исляма имат свои доктрини, вярвания и развити духовни школи. И при сунити, и при шиити има както светски настроени, така и фундаменталисти. Шиитите приемат Али и следващите водачи за имами. Те вярват в 12-те имама, последният от които е изчезнал през девети век в Ирак. Някои от шиитите очакват неговото завръщане като Махди, т.е. месия. Шиитите също така имат духовна йерархия.

Сунитите обаче приемат себе си за ортодоксалния и традиционен клон на исляма. Названието им идва от „суна“ - традиция. Те признават властта на Бога и в материалния свят, което при някои включва дори и обществената и политическата сфера. Шиитите пък ценят мъченичеството и саможертвата.

Над 85% от всичките милиард и половина мюсюлмани по света са сунити. Те живеят в Арабския свят, както и в Турция, Пакистан, Индия, Бангладеш, Малайзия и Индонезия. Шиитите са мнозинство само в Иран, Ирак, Бахрейн и Азербайджан. Саудитското кралско семейство, което следва строгата и консервативна сунитска школа Уахабизъм, контролира светите места за сунитите – Мека и Медина. Светите места за шиитите са Кербала, Куфа и Наджаф в Ирак.

Саудитска Арабия и Иран, които са доминиращите сунитска и шиитска сила в Близкия Изток, често са на противоположни позиции в регионалните конфликти. В Йемен шиитските бунтовници от север Хути свалиха доминираното от сунити правителство. Това доведе до военна намеса на водената от Саудитска Арабия коалиция. В Сирия мнозинството са сунити, но шиитската секта алауити на президента Башар Асад доминира правителството. А в Ирак разногласията между воденото от шиити правителство и сунитските общности подпомогнаха настъплението на т.нар. „Ислямска държава“.

В религиозно отношение сунитите и шиитите имат много общи черти. Петте основни стълба на исляма - признаването на вярата, молитвата, постенето, поклонничеството в Мека и социалния принос са почти идентични и за двете религиозни течения. Разликите са само в отделни детайли. Една от съществените разлики между сунити и шиити е в тяхното отношение към властта. В повечето случаи шиитите са били дискриминирано малцинство и това слага отпечатък върху тяхната теология.

Сунитите и шиитите са  противници още от времето на войните между сунитските османци и шиитските персийски шахове в днешен Иран. А сегашната задочна война между Иран и Саудитска Арабия показва колко силно могат да влияят религиозните разлики при  мобилизирането на определени народностни групи. В гражданските войни в Сирия и Йемен Техеран подкрепя главно несунитски групировки. Саудитска Арабия пък създава алианс от предимно сунитски държави. Отвъд религиозната пропаганда обаче съществуват и примери за мирно съжителство. Представители на двете религиозни течения многократно са се опитвали да преодолеят религиозните вражди. Бившият ректор на египетския университет „Ал Азхар” обявява през 1959 година шиитската религиозна практика за еквивалентна на сунитската. През 2005 година йорданският крал Абдула II събира сунитски и шиитски учени. Те подчертаха, че представителите и на двете религиозни течения са преди всичко мюсюлмани. В общата си декларация те пишат, че е недопустимо мюсюлмани да бъдат обявявани за неверници. Починалият през 2015 г. саудитски крал Абдула също беше подписал тази декларация. Но в неговото кралство и до днес шиитите са обявявани за неверници. Същото правят и сунитските терористи от така наречената "Ислямска държава”, както и други сунитски екстремисти. Хиляди шиити пък се записват доброволци, защото съзират опасност за своята религия. За съжаление ислямът не разполага с висша религиозна инстанция, която да помири двете религиозни течения и да спре инструментализирането на религиозните различия за политически цели от което успешно се ползват други страни за да използват мюсюлманите за свои цели.

Намесана на Русия в конфликта в Сирия, обаче промени сериозно първоначалните планове на така наложения първоначален сценарий. САЩ пропуснаха сериозността на едно заявление на Владимир Путин, който в началото на първия си мандат през 2003 година заяви в Малайзия, че „Русия е мюсюлманска сила”, която се надява да играе сериозна роля в световните мюсюлмански дела.

Православна Русия - мюсюлманска сила? Това първоначално звучи твърде странно. Но е факт, че мюсюлманите в Русия са повече, отколкото в която и да е друга европейска държава (с изключение на Турция). Според преброяването от 2002 г. мюсюлманите в Русия са 14,5 милиона или 10 процента от цялото руско население от 145 милиона души. През 2005 г. външният министър Сергей Лавров заяви, че мюсюлманите са 20 милиона. Равил Гайнутдинов, председател на Руския съвет на мюфтиите, говори за 23 милиона, като в това число включва имигрантите от Азербайджан и Централна Азия.

Освен в Кавказ, в Русия има още две големи мюсюлмански общности. Едната е в Москва, където трудовата миграция е причина за разрастването й и където тя наброява около 2 милиона души. Другата е в древните крепости на вярата - Башкортостан и най-вече Татарстан. А като се има предвид и населението на бившите съветски републики, които все още поддържат добри взаимоотношения с метрополията, а именно Азербайджан, Киргизия, Казахстан, Таджикистан, Туркменистан  и Узбекистан, където живият повече от 65 млн мюсюлмани, то общо свързани с Русия са повече от 80 млн мюсюлмани.

Руснаците, разбирайки, че една от целите на трансформациите в Близкия изток и Северна Африка е изтласкването им от региона /има се предвид военната им база в Сирия/ независимо от сериозните подводни камъни в тази операция се намесиха активно в конфликта след като официално бяха помолени за това от президента Башар Асад. Русия по един виртуозен начин съумя да привлече на своя страна Турция и заедно с Иран, започна процес на активна дискусия с тях относно световното ръководство на исляма след приключването на сирийската криза.  

Губейки един от своите основни  съюзници в региона Турция, САЩ продължиха да подпомагат свободната сирийска армия, опозицията на Башар Асад в Сирия. За да отслабят Турция, Иран и Сирия САЩ решиха в ход при променените обстоятелства да съдействат с подкрепата си за създанване на независима Кюрдска държава, на територии на трите държави, като по този начин осигуряваха значителна нестабилност в региона за дълъг период от време. Всъщност страните в които има разположено компактно кюрдско население са Турция, Иран, Ирак и Сирия. Предвиждайки плановете на САЩ трите държави Турция, Иран и Русия отидоха още по-далеч, като си поставиха за цел организацията и ръководството на цялото мюсюлманско население в региона.

В тази връзка най-вероятно Русия, Иран и Турция ще предприемат мерки за създаване на кюрдска държава, но само в пределите на днешен Ирак срещу което са САЩ.  Москва не отправи призив за анулиране на кюрдския вот за независимост проведен в Ирак, както това направи САЩ. Вместо това, броени дни преди планирания референдум на 25 септември, руският държавен петролен гигант "Роснефт" обяви най-новата си инвестиция в помощ на Иракски Кюрдистан да развие сектора си за природен газ за вътрешно потребление, а след това и за износ. Пълната стойност на сделката не е официално обявена, но според запознати с нея източници от сектора тя е над 1 милиард долара. По някои оценки Кюрдистан има достъпни за добив запаси от 45 милиарда барела петрол и 5.66 трилиона кубически метра природен газ. Тези количества може да нараснат допълнително след извършване на допълнителни сондажи. За "Роснефт", ръководена от близкия съюзник на Владимир Путин Игор Сечин, регионът е потенциален източник на суров петрол за рафинериите в Европа и значително засилва газовите амбиции на "Роснефт".

И така Русия, Иран и Турция разпределят задачите си в региона. Докато Иран и Турция ще се занимават основно с религиозните дела, то задачата на Русия ще бъде да гарантира цената и приходите на държавите в региона от износа на нефт и газ, като защитава, ако се наложи дори и със сила интересите на мюсюлманите били те сунити или шиити. В този сценарии липсваше лидер, който да представлява сунинската част от исляма.

На 25.09.2017 година бе проведен референдума за обявяването на кюрдската държава. На 28.09.2017  в Истанбул се срещнаха Владимир Путин и Реджеп Ердоган. На 4.10 Президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган замина на официално посещение в Иран по поканата на иранския си колега Хасан Рухани, където имаше среща и с иранския духовен лидер аятолах Али Хаменей. В рамките на посещението под председателството на двамата президенти се проведе и четвъртото заседание на Съвета за стратегическо сътрудничество Турция-Иран. Естествено на тази среща Ердоган е информирал иранската страна за срещата си с руския президент и разговорите си с него преди срещана на самия Путин с краля на Саудитска Арабия Салман ибн Абдулазиз ал Сауд. На същата дата 4.10.2017 в Москва пристигна на официално посещение Кралят на Саудитска Арабия.

И докато на срещата Ердоган Рохани можем да предвидим темите на разговорите, то на срещата между Путин и Краля това ще е малко по- трудно, но с успех бихме могли да предвидим като основни три направления – петрол, оръжие и политика. Тук е важното да се подчертае, че Владимир Путин изцяло е подчинил политиката на Русия и вътрешната и външната към постигането на икономически цели.

Визитата на саудитския крал в Русия имаше изключително политическо значение. Москва все по-сериозно се очертава, като водеща сила в региона. Нещо повече след приключването на официалната визита и заминаването на „Пазителят на Двете Светини” от Русия, новият американски посланник в Москва Джон Хантсман направи забележително заявление за „възстановяване доверието между Русия и САЩ – две ядрени свръх държави”. Все още добре се помни мнението на бившия президент на САЩ Барак Обама, който назова Русия „регионална държава, силата на която се простира до нейните непосредствени граници”. Явно американците за твърде кратко време са променили сериозно мнението си.

По отношение на темите свързани с петрола и газа, като две държави които добиват ¼  от световния петрол за Русия и Саудитска Арабия не би било трудно да се договорят по какъв начин да държат цените, така че те да бъдат в общ интерес и освен това да дадат пример за сътрудничество на всички нефтодобиващи държави не само в близкоизточния регон.

По-сериозните трудности в разговорите са били при обсъждането на въпросите свързани с ВПК и останалите военни въпроси. Договорени са били сделки за руско въоръжение за около 3 млр. щ.д. Държавната военно–промишлена корпорация на Саудитска Арабия съобщи, че са подписани предварителни договори за покупката на системи С-400, подобни на тези, които е заявила Турция и противотанкови ракетни комплекси. Саудитска Арабия очаква Русия да и предостави „стратегически технологии”, които би трябвало да изиграят ключова роля в развитието на военния отрасъл на страната, което би я направило по-малко зависима от вноса на въоръжение от страна на САЩ. След това заявление, веднага от Вашингтон, държавния департамент е свалил всичките си възражения по доставката за КСА на противоракетните системи THAAD на стойност 15 млр. щ.д. Тази реакция на САЩ идва да покаже на Ер-Рияд, че неговата нова политика е изцяло оправдана и носи бързи плодове.

Саудитският монарх е провел също така и отделна директна среща с министъра на отбраната на Русия С. Шойгу и група руски генерали отговорни за планирането на операциите в Сирия. Би трябвало да се предполага, че от тях той е получил изчерпателна информация от „първа ръка” не изкривена от коментарите на Пентагона за това каква е реалната ситуация в Сирия. Има основание да се предполага, че получената  от Краля информация би променили към по миролюбиво отношение на Ер-Рияд към конфликта.

Напълно очаквани и оправдани са били заявленията на Крал Салман и придружаващите го лица по повод „деструктивната” и „опасна”, както те считат, политика на Иран в региона. Обосновано може да се предполага, че развитието на взаимоотношенията с Москва е продиктувано от стремежа на Ер-Рияд да не допусне сближаването и с Техеран. Такъв мотив в подхода на саудитците дори и да е съществувал се предполага, че руската страна специално го е дискутирала. Аргументите на руснаците са били, че те не търсят замяна на един партньор с друг, а по-скоро търсят своята роля на медиатор в която роля Русия би могла успешно да предотвратява „сунитско–шиитското противопоставяне”. За което изключително ценно се оказва поддържането от страната медиатор /посредник/ на еднакво добри отношения и с двете спорещи страни с което в случая не може да се похвали никоя друга държава.

Като цяло визитата на Кралят на Саудитска Арабия в Русия показа, че Москва благодарение на своята последователност и желание да „играе по правилата” е способна да изгради добри взаимоотношения с всички ключови близкоизточни „играчи” в това число с Иран, Турция, а вече и със Саудитска Арабия. И да се говори за надеждно урегулираене на близкоизточните проблеми без да се отчита позицията на Москва вече е невъзможно.

Всичко казано дотук показва, че успешната борба със  съвременния ислямистки тероризъм наложена изкуствено на света би трябвало да се решава последователно, отчитайки интересите на всички включени в нея страни. В основата си причините за тези процеси се коренят освен в лошото състояние на икономиките на ислямските държави и в цивилизационната изостаналост на обществото им в културен и научен план. Всичко това води до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

С Арабската пролет и ислямизмът сякаш навлиза в период на промени. Русия пък търси още приятели в Близкия изток, след като се завърна в региона с гръм и трясък с решителната си военна намеса в Сирия.

BIACG по материали от открити източници

В случай, че имате мнения, предложения и идеи по темите

*

Можем заедно да обсъдим вашите виждания и да включим тезата ви в обсъждания материал.

 

Мнения...

Изпратете ни е-мейл на: biacg@biacg.com 

Предложения...

Изпратете ни е-мейл на: biacg@biacg.com

 

Идеи...

Изпратете ни е-мейл на biacg@biacg.com