Това за което и най-смелите анализатори не можеха да мечтаят и да си го представят в момента в който Великобритания „взе решение” за напускане на ЕС се случи. Страните от ЕС стартираха незабавно

създаването на „алтернативата на НАТО”. Процесът на развод между Германия и САЩ продължава стремително, като засяга не само икономическото и политическото, но вече и военното пространство.    

На 13 ноември 23 страни-членки подписаха обща заявка [на английски език] за участие в PESCO (Permanent Structured cooperation): Австрия, Белгия, България, Чехия, Хърватия, Кипър, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Холандия, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Испания и Швеция. В него няма да участват Великобритания, Португалия, Ирландия, Дания и Малта. Заявката за първи път внася повече яснота какво точно ще представлява постоянното структурирано сътрудничество в отбраната и какви цели се преследват с него. Нотификацията е не просто заявка за участие, а документ от 13 страници, който описва задълженията, които страните-участнички поемат, как ще се взимат решенията и как ще се работи по съвместните проекти.

На 11 декември Съветът на външните министри и министрите на отбраната ще вземе политическото решение за създаването на PESCO. Това ще бъде много сериозна интеграционна крачка в сфера, която досега беше табу. С решението се очаква да се добавят още по-конкретни неща, но поетите ангажименти няма да се променят. 

Бавно и по европейски внимателно, прикривайки се с необходимостта от „европейска интеграция” и „борбата с руската агресия” лидерите на двете водещи сили в Европа Франция и Германия заедно с, Италия и Испания създават базата на система, която в бъдеще да постави ребром въпроса дали е необходимо НАТО и американското военно присъствие в ЕС.

Осем години след влизането в сила на Лисабонския договор, ЕС ще приложи за първи път една от разпоредбите му, която поставя началото на дълбока интеграция в сферата на отбраната и сигурността - създаването на постоянно структурирано сътрудничество в отбраната (PESCO). Въпреки че в протокол номер 10 от Договора се предвиждаше по този път да се тръгне незабавно, тоест още в началото на 2010-та година, звездите се подредиха чак сега. А тези звезди са, както отбеляза върховната представителка на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини, Brexit и Тръмп. Интересни са отзивите в английските медии, където открито в негативен план се пише за създаване на „алтернатива на НАТО”, които отзиви лесно могат да се обяснят с десетгодишната съпротива на Великобритания за създаването на подобен отбранителен алиянс.

Независимо от факта, че идеята за „европейска армия” и „европейски отбранителен пакт” витаеше в политическото пространството от много години за автори на настоящата успешна операция по намаляване влиянието на САЩ в европейската система за безопасност може да се считат Ангела Меркел и Жан-Клод Юнкер. Именно Юнкер бе личността поръчала изготвянето на аналитичния доклад в Еврокомисията в който бе отбелязан революционния извод, че отговорността за подобряването на европейската сигурност „се намира преди всичко в европейски ръце”. Този извод е и ще остане революционен поради простият факт, че до този доклад единственият допустим начин за подобряване на европейската сигурност се считаше усилването на американското военно присъствие в Европа и повишаване ролята на САЩ в архитектурата на общоевропейската отбранителна способност.   

Важен бонус за САЩ в рамките на американското военно присъствие в Европа се явяваше така наречената „подкрепа от страните домакини” (host nation support) – паричните контрибуции, които плащаха страните от Стария Свят за да компенсират разходите на Пентагона при издръжката на американските бази извън пределита на САЩ. Европа фактически се намираше в схема, която предполагаше „военна окупация за своя сметка”, при което даже точно превежданата сума, която европейците заплащаха на военното ведомство на САЩ не беше известна поради факта, че Пентагонът престана да публикува съответните данни още през 2014 година. 

В този контекст не е удивително, че решението за фактическото създаване на обединена европейска армия, която в бъдеще да решава задачата за осигуряване безопасновтта на континента под командването на европейското политическо ръководство, а не на американската върхушка позиционирана в ръководството на НАТО. Естествено това се възприема като удар върху евро-атлантическото партньорство, както и като радикално съкращаване или даже като ликвидиране на „задълженията” които до сега ЕС плащаше на САЩ под предлог от необходимост да се компенсират разходите на Пентагона за защита на Европа от външни заплахи.

Едно от основните обещание в предизборната кампания на Доналд Тръмп бе, че ще принуди европейските „съюзници” на САЩ да повишат военните си разходи до ниво съответстващо на 2% от БВП. Това обещание по никакъв начин не касаеше редовите избиратели в САЩ, но за сметка на това силно интересуваше всесилното американско военно-промишлено лоби без поддръжката на което кандидатът-милиардер нямаше да може да победи в изборите в условията на тотално медийно и административно доминиране на командата на Хилари Клинтън.

Разбира се, че допълнителните разходи, които новият президент на САЩ ще осигури допълнително от бюджетите на европейските страни щяха да бъдат предназначени за издръжката на американските бази и за закупуването на американско оръжие.

След подписването обаче на европейския пакт за безопасност, който вече беше назован „исторически” от ръководителя на европейската дипломация Фредерика Могерини и заявлението на Ангела Меркел за това, че европейците са "длъжни да вземат съдбата си в свои ръце" налагат съвсем друга схема при която разходите на Евросъюза за военни нужди ще се насочват за развитие на собствените въоръжени сили и за закупуване на собствено оръжие. Ако се направи консервативен разчет, който не отчита ръста на европейската икономика и се вземе предвид „формулата на Тръмп” от 2% от номиналния БВП на ЕС /за 2016 год. по данни на СБ той е 16,39 трилиона долара/, то става въпрос за „парче от баницата” в размер на 327,8 млр. долара. За такава сума си струва да се положат усилия, но за сега САЩ не са направили нищо, което би могло да се интерпретира като ответна мярка насочена против действията на партньорите им от Европа за намаляването на зависимостта от Вашингтон.

Ангела Меркел интелигентно продължава „развода” и все по-настъпателно започва „разделянето на имуществото” между Европа /Германия/ и САЩ, който започна след провала на преговорите по договора за Трансатлантическо търговско-инвестиционно партньорство /ТТИП/. Политическият елит на Стария Свят успешно отби опитите да се наложи от страна на САЩ окончателната ликвидация на европейското политическо и икономическо самоуправление чрез установяване върховенството на решенията на частните американски корпоративни съдилища над законодателната и изпълнителната власт на Европа.

Естествено е процесът на дезинтеграция между ЕС и САЩ да има и силни противници. В измисленото противопоставяне на Европейската отбрана и НАТО неслучайно се вкарва като елемент, т.нар. Евроармия. Веднага по тази тема беше създаден комичен образ в медиите. Целият този трудно сдържан сарказъм беше популяризиран основно в британската преса. Докато не се стигна до показателното изречение на британския посланик в САЩ Кристофър Майер: “По-скоро прасетата ще се научат да летят, отколкото ЕС да си създаде въоръжени сили”.

Няма обаче такова нещо като Евроармия, както няма и такова нещо като армия на НАТО! Това всъщност са армиите на страните членки, които обединяват свои военни капацитети, въоръжени сили, финансиране, инфраструктура, логистика и материално-техническо обезпечаване за изпълнение на общи планове за отбрана. Оттам идва и нормалната логика, че след като от 29 страни членки на НАТО, 26 са страни от Европа, укрепването на взаимодействието между армиите на тези държави, на практика засилва и структурите и възможностите на Алианса в Европа. Същото, което и Столтенберг в речта си отново подчерта, че не става дума за дублиране или за конкуренция, а за сътрудничество и взаимно допълване.

Това е нормалната логика, но от гледната точка на Албиона нещата не стоят така. През всички тези години основната спирачка пред изпълнението на Лисабонският договор за ЕС в областта на общата отбрана беше задължителното “вето” на Великобритания. Там съзират опасност за “специалните отношения”, които те имаха до сега в Европа, особено след приближаването на Brexit, чийто краен срок беше фиксиран за 29.03.2019 г. В бъдещите форми на сътрудничество на страните от ЕС в обща европейска отбранителна структура след Brexit се поставят под въпрос наличието на най-големия британски военен контингент извън пределите на страната. Това е 20-та бронепехотна бригада от Британските сили – Германия, базирана в Северен Рейн-Вестфалия, Падербьорн, Биелфелд и кадрирания щаб на 7-ма бригада, в гр. Хофер. Също така остава въпроса и за Британски сили – Кипър и дислоцираните там 3 500 военнослужещи в базите в Акротири и Декелия. Тези въпроси оправдаваха и досегашния целенасочен саботаж за изграждането на суверенна европейска отбрана.

Сега новият процес на PESCO следва да преодолее значителното забавяне и да навакса изоставането и то не защото “прасетата ще се научат да летят” , а защото с Brexit, елиминира всякакво бъдещо вето на Великобритания по отношение развитието на ЕС.

По материали от интернет

В случай, че имате мнения, предложения и идеи по темите

*

Можем заедно да обсъдим вашите виждания и да включим тезата ви в обсъждания материал.

 

Мнения...

Изпратете ни е-мейл на: biacg@biacg.com 

Предложения...

Изпратете ни е-мейл на: biacg@biacg.com

 

Идеи...

Изпратете ни е-мейл на biacg@biacg.com