При по-внимателно вглеждане в датата се оказва, че двата празника трудно съжителстват и делят хората, една част от които искат да празнуват Деня на победата, а други – Деня на Европа. Споровете се въртят около това, че Денят на победата се свързва със Съветската армия, а днес всичко, свързано със Съветския съюз, у нас се възприема като срамен спомен от миналото. Не е толкова безспорна и другата дата, защото трябва да се припомни, че когато Западна Европа правят първите си стъпки към обединение, България е в лагера на противниците и остро критикува всички стъпки – Общността за въглища и стомана, Общия пазар, Европейската икономическа общност, та дори и перспективите за създаване на Европейския съюз, докато внезапно в края на 80-те години не се оказахме в позата на молители пред вратата на Обединена Европа.

За да излезем от дилемата коя дата да отбелязваме и коя да премълчаваме, можем да приложим характерния за историята хронологически подход. Ако разположим събитията във времето, няма как да не забележим, че пръв е 9 май като Ден на победата. В началото на май 1945 г. настъплението на войските от Антихитлеристката коалиция, осъществявано от Запад (след англо-американския десант в Нормандия на 6 юни 1944 г.) и от Изток (след дългото настъпление на Източния фронт, започнало през 1942-ра, ускорило се през 1943-та и станало неудържимо през 1944 и 1945 г.) се приближава до река Елба, където западните и източните армии се срещат, а германският вермахт капитулира. Именно 9 май е денят, от който започва следвоенната история на европейския континент. Радостта тогава е огромна, но тя не пречи на съюзниците, водени от възникналите вече противоречия, да се опитат да представят победата по различен начин. Затова, когато представителите на Третия райх разбират, че краят е неизбежен, те предпочитат да признаят поражението пред западните си противници и на 8 май капитулацията е подписана именно пред тях. Затова за западноевропейските държави Денят на победата е бил и си остава 8 май. Тогава те го отбелязват тържествено, макар и с все по-малко живи участници. За Западна Европа логично след Деня на победата на 8 май идва Денят на Европа на 9 май – така и празниците следват историческата хронология.

В България обаче нещата са по-различни. За нас през целия следвоенен период Денят на победата се отбелязва според втората капитулация на Германия, когато германците са принудени да повторят ритуала на 9 май в Карлсхорст пред съветските представители. Това не е първият случай, когато политиката налага едно ритуално действие да бъде повторено. Проблемът е, че както и да оценяваме и пресмятаме участниците във военните действия, мащаба им, пораженията и победите, няма как да избегнем извода, че германският вермахт е сразен на Източния фронт от Съветската армия. И този извод не може да бъде променен от оценките ни за характера на държавата, която е защитавана от тази армия. Именно ролята на съветската армия във войната, а не толкова съюзните задължения, принуждават американците и англичаните да се съгласят на повторното подписване на капитулацията. Това обаче определя за нас Деня на победата на 9 май да съвпадне с идеята за създаване на Европейска общност.

За днешна Русия не съществува никакъв проблем – за тях празникът е един и при това свещен – Ден на Победата в най-страшната война, която държавата им някога е преживявала. За нас българите нещата са по-сложни. Ние трябва да избираме кое от двете събития да поставим на първо място: от едната страна е миналото с Деня на победата, а от друга – настоящето и бъдещето с Деня на Европа. И за конформистките ни нагласи отговорът изглежда предопределен – ние отбелязваме Деня на Европа, към която вече повече от петнадесет години принадлежим. Този избор, който ще наблюдаваме и тази година, обаче не е много достоен. Няма нищо лошо да гледаме напред, а не назад, въпросът е от какви позиции вървим към бъдещето.

Начинът, по който българите възприемат историята през последните години, показва ясно изразена тенденция към национализъм и то от типа защита и оправдаване на всичко, което нашите предшественици са правили в миналото, независимо от характера му. Това наблюдение с пълна сила се отнася и до историята на България в годините на Втората световна война. Българските правителства, които вкарват страната в Тристранния пакт и я правят част от похода на нацистка Германия към световно господство, които приемат пронацисткото антиеврейско законодателство, които изпращат евреите от присъединените към Обединена България земи в лагерите на смъртта, които са готови да направят това и с останалите евреи в българските земи, вече се представят просто като патриоти. А несъгласните, онези, които с думи, дела и оръжие са се противопоставяли на пронацистката политика и са били част от европейското съпротивително движение, не се споменават изобщо или за тях се говори с подигравателни и обидни прозвища (“терористи”, “обирджии на мандри”, “предатели на националните интереси”, “разбойници”).

Една от фундаменталните функции на историята е да анализира и припомня поуките от миналото. Затова е добре да се отбелязват и двата празника и то в логичния им хронологичен ред. Всеки от тях носи своите поуки. Денят на победата е предварителното условие, за да може да започне европейското обединение. За съжаление след повече от 75 години мир на континента, именно липсата на поуките от миналото доведе Европа до ново разединение, военно напрежение и разрушения. Именно липсата на поуки от миналото може да доведе и страната ни днес до грешки, които ще и струват скъпо.

BIACG